Много често целите, които си поставяме пред нас нямат нищо общо с резултатите, които в крайна сметка се
получават. Искаме доброто за нас, за децата си, за родината си, но сблъсквайки се все по-често с реалните проблеми и трудности губим своята отправна точка, започваме да се лутаме не знаейки кой път да поемем и чакаме поредния Месия да дойде, и да разреши всичките ни проблеми. За съжаление отново все по-често се оказваме излъгани и разочаровани, виждайки светлите си мечти стъпкани в мръсната кал.

Именно това, може би, са искали да кажат една част от ромските представители показвайки червен картон на министъра
на вътрешните работи и национален координатор на инициативата „Десетилетие на ромското включване 2005-2015 година“ Цветан Цветанов на форум организиран от Европейската комисия на тема „Приносът на Структурните фондове за интеграцията на ромите, който се проведе в София, в х-л “Шератон” през месец юни.

Червен, защото за пореден път са се почувствали излъгани и разочаровани. Червен, защото са искали да предупредят, че няма да позволят повече подигравки с тях. Червен, защото са поискали да бъдат забелязани истинските проблеми на ромската общност и да започнат да бъдат наистина разрешавани.

Присъствайки на тази среща форум станах пряк свидетел на това, което се случваше. Чувствата ми бяха смесени.
Това ли беше начина, който трябваше да се използва, за бъде привлечено вниманието на присъстващи, говорители, медии? Не беше ли твърде грубо, нецивилизовано? Но от друга страна как иначе щяха да ги чуят? Как иначе да покажат, че това което се говори се различава до голяма степен с това, което уж се върши за тях?

Резултатът от всичко това в крайна сметка е,че тази реакция достатъчно красноречива ще бъде много по – дълго време помнена и обсъждана за разлика от всичките хубави  думи и презентации,  които бях изказани и показани на същата тази
среща.

 Гост говорител беше Емил Андреев, автор на романа „Стъклената река”, по мотиви на който е създаден и едноименният филм.

Искам да споделя с вас, някои от мислите, които писателя ни довери и които лично мен ме докоснаха силно.

•      „ Придобивай мъдрост и сила, и с това служи на другите!”

•      „Внимавай за делничните, елементарните неща, защото в един момент те могат да се окажат съществени!”

•      „Не се взимай на сериозно! Светът не започва от теб!”

•      „Играй, но научи правилата на тази игра!”

Е, надявам се, да си поиграем добре!

 

Семейството е най-важната ценност в моя  живот. Ние се раждаме с нуждата  от общуване. Копнежите, мечтите, разочарованията, успехите, сълзите трябва да бъдат споделяни.

Следващата по важност ценност в моя живот са приятелите. Ако няма приятелско рамо на което да се облегнеш във време на трудност, да споделиш това което те вълнува, радва или натъжава то съществуването ти на тази земя се обезмисля.

„Направи хобито си работа и няма да ти се налага да работиш нито един ден.” За мен работното място, службата е един малък свят. Истинска ценност е човек да върши това, което обича

Обществена дейност. И все пак ние сме социални животни. Колкото и да е валидна максимата  „моят дом е моята крепост“ ние се срешаме с хора извън семейството, приятелите и колегите. Така нареченото общество. А за подобряване на живота около нас е необходимо и нашето участие. Дали ще се участва на събрание на блока, или ще се подпомогне финасово и материално дом  за деца в неравностйно положение, да се подпомогне дейността на училишето, в което учат децата ни, да се облагородяват и опазват детските плошадки това са все обществено полезни дейности. Такива и други подобни на тях развиват в нас усешането, че сме част от гражданското общество. И то не каква част, а активна. Това би трябвало да носи същото удовлетворение, както след похапването на парче вкусна торта.

Дали ще се справи с боклука,

така както се справи с кметските избори?!

Е, признайте си не всеки ден срещате някого когото сте виждали само на телевизионния екран , а даже и сте го харесвали. Оказа се, че тя е съвсем „нормална“. Не беше с вирнат нос и говореше с всеки, който я заприказва. Но това, което ми направи впечатление и не мога да не го споделя е реакцията и отношението на другите. Никой не се осмеляваше да я заговори в началото /докато не я заприказвах аз/, макар че повечето със сигурност я бяха познали. А до Моника бяхме не малка групичка млади жени.

Питам се дали ни е необходимо обучение как да се държим с известни хора, когато ги видим близо до нас. Трябва ли да ни е страх, да завиждаме, да злорадстваме или просто да кажем едно БРАВО!

Нали все пак и те са хора, от които можем и ние да научим нещо!

жокер: в центъра на София

Но …./м/истерията отново е пълна!

Като се започне от липсващите учебници за първокласниците мине се през лавките пълни със „здравословни“ закуски, не завършени ремонти на стаи и училищни столове и се стигне до заплатите на милите учители, които наред с таксиметровите шофьори, бедните лекари, стачкуващите работници и прочие решиха да надигнат глас в защита на своето а и нашето достойнство.

Докога тази истерия ще продължава!?

Докога родното ни образование ще бъде подложено на тази зла участ?

Кога ние родителите ще можем без хабене на нерви да пращаме децата си на училище уверени в тяхното благополучие?

А дали не е дошло време на домашното образование?